Защо е важно всеки родител да родителства

Защо е важно един родител да може да родителства. Да общува с детето си. Да умее да възпитава, да сътрудничи, да стимулира самотворящата се личност. Не е нужно да търсим причини за родителстване. Нали всеки иска детето му да се подготви за реалния живот.

Знаете ли, че от едно и също цвете пчелата прави мед, а змията – отрова. Представете си сега, че това цвете е средата, в която вашето дете расте и се развива. Е? В какво ли би го претворило неадекватното родителско отношение…

Замисляли ли сте се как детето ви общува с вас?! А вие – с него?! Идеално? Вербално? Позитивно? Напътстващо?… Много често ежедневието издига стена от бариери между поколенията. Бариери, равнозначни на оправдания. Възможно ли е човек, който не познава себе си и сам не е подготвен да се справя със ситуации да помага, да напътства, да поучава Незнаещия Кое, Кога, С какво, Защо, Как…

Къде родителите бъркат?

Познанието за собствената дейност и личност се постига най-вече чрез отношението и оценката на „значимите други“ – първо мама и татко, а след това учители, приятели, роднини. Ето защо при възпитанието на децата родителската намеса е незаменима и винаги първостепенна. Тук обаче става разминаването между Желание и Резултат – родителите искат да родителстват, но стигат до обгрижване на децата си в чисто физическия аспект. Детето има тяло, има разсъдък, има душа. Три са пътищата към детето и всеки от тях със своя специфика, начин и подход.

Телесното обгрижване изземва другите две и много често подходът към децата става един-единствен – като за подкана за хранене, за сън или за обичайната разходка на чист въздух – „Време е за…“ Ами детските чувства, емоции, размишления – те не са ли важни. За тях каква е родителската нагласа?! А родителското отношение?! Именно това ограничава родителската намеса във възпитанието на децата да се проявява най-често в санкция и/или диагноза.

Всяка една ситуация на възпитание е съпроводена с проверяване или изпитване на въздействието на ефективността от наученото. Тук се появява пък оценката. Която може като санкция да одобрява или не одобрява ефекта, породен от причината. Или пък да търси зависимостта между причината и ефекта, както би направила диагнозата.

За всеки родител най-важно е формирането на интелектуална, личностна, праксиологическа, съдържателна и формална рефлексия у неговото дете. Ето защо от значение е каква (за)бележка, какво мнение, каква стойност родителят ще даде под формата на „оценка“ на своето дете. Защото в оценката се оглежда самооценката. Оценката, дадена сега, рефлектира върху „Аз искам да бъда“. Ако тя е мотивираща Аз-ът се движи спокойно и уверено по пътя на своето развитие, фокусира се върху Желаното – такъв, какъвто иска да бъде.

Но…ако оценката „мълчи“, не намира за уместно да „съдейства“ на Аз-овата метаморфоза?… Тогава се появява колебанието, застоят, спънките в развитието на младия човек.

В този ред от мисли оценката се явява не само констатация, но и импулс в съ-граждането на детската личност. Всяко забелязване и установяване на нещо в развитието на детето е желателно да се трансформира в движеща сила и стремеж към себепознание и самоусъвършенстване. Доколко оценката-санкция и оценката-диагноза са констатация и/или импулс се вижда от силата на посланието, което отправят към развиващата и самотворяща се личност.

Оценка-санкция в смисъл наказание, присъда, отговорност, принуда; в смисъл одобрение, потвърждение, съгласие; или в смисъл разрешение, ратификация, насърчение?! Колко много са нейните послания!… Но оценката-санкция показва вече взето решение (съгласие/отказ) относно резултата. Т.е. по-статична е. Насочена към обобщеност и заличаване на специфичното във формирането на личността. Оценката-диагноза е сякаш по-действена. Тя изнамира и разпознава онова, което разграничава Уникалното и Самобитното от всички останали. Проследява целия процес на работа, свързан с планирането, реализирането, резултата. Търси да определи причината на някои проявления и признаци, за да облекчи или реши евентуални проблеми.

Но най-важна е позитивната добронамерена и навременна оценка, която ще провокира целенасочена работа за формиране у детето на качества, които имат отношение към собствената активност и съвместната работа с другите, към активна ангажираност в ежедневието, към непрекъснато разгръщане на познанието за себе си в различни аспекти – когнитивен, афективен, практически, социален. За това обаче се изисква упоритост, находчивост, търпение, желание, мотивация. Подрастващият таи своя съкровен потенциал, който изпитва потребност от напътствия във възприемането, осъзнаването и усвояването на различни умения