Напоследък като че ли стана модерно по-будните деца да се характеризират като хиперактивни, проблемни, трудни, непредсказуеми… Дали всеки път зад думичката хипер се крият сериозни дефицити, или чисто и просто детето скучае? Възможно ли е пренебрегването, или по-скоро „недохранването“, на интелектуалните потребности да доведе до познавателен глад, който да рефлектира върху поведението на подрастващите в крайна сметка?
Как да разберете от какво точно се нуждае вашият син или вашата дъщеря? Как да реагирате като родител? На прав път ли сте, ако трябва да потискате детската активност? Та нали децата учат чрез игра?!
Многобройни са вече случаите, когато разтревожени родители притеснено пристъпват прага на детския център, за да споделят болката си, че детето им не слушало в час, пречело на останалите, не проявявало интерес към нищо…
По този въпрос преди време споделих някои от впечатленията си за проблемното поведение. Какво всъщност се случва, когато детето усеща, че е някак си изолирано – било поради липса на внимание, било поради разминаване с темпото на работа в клас, заради неспирни забрани или неуместни забележки?
А този протест освен че издига бариера във взаимоотношенията, той неимоверно влошава още повече нещата. Обикновено в училище се намесва специалист, който започва индивидуална работа. Вкъщи пък се появяват непознати и непредвидени допълнителни главоболия.
Дори се е случвало в предварителната заявка за посещение родителят да ми сподели, че детето му бързо губи интерес и не се вълнува от абсолютно нищо, а на самата ни среща „малката хала“ да не иска да си тръгва. Как да обясним тогава породилата се благоприятна метаморфоза на това непослушно дете в съсредоточен изследовател на заобикалящия го свят?
Допускам някои от вас да си мислят: „Ама детето идва за първи път и е нормално да не пипа, да се срамува и да се притеснява да покаже истинската си същност.“ С право. Разбирам вашето недоверие, защото наистина е трудно за вярване. Уверявам ви, че не всеки път нещата минават гладко. Виждала съм различни варианти на детския протест. Тогава се превръщам в наблюдател и спокойно изчаквам момента на нормализирането. А той често идва след избора на някой от подредените върху рафта автодидактични материали за развиване на практическите умения, математическите, езиковите, географските, ботаническите … компетентности.
Едва тогава детето научава нещо ново, играейки. Необезпокоявано, унесено изцяло в дейността си, с широко отворени очи, пробудило като от дълбок сън в себе си цялото старание и отговорност, които притежава.
На тръгване самото то се вълнува кога може да дойде пак, дали има и други деца, с които да сподели знанията и емоциите си. Та ето как малкият непослушко пресича по собствена воля и желание невидимата линия на социума, воден от жив интерес, разтворил сетивата си, възприемащ новото, разсъждаващ за случващото се, търпелив за повторението, ощастливен от самокорекцията на грешката си. Той е вече част от малката група, а най-важното за малката група е общата цел, която мотивира и сплотява участниците по време на дейността им и позволява да преодолеят някаква трудност.
Организираната монтесори среда позволява на детето да се упражнява за реалния живот, следвайки своите потребности и своя ритъм на работа. В различните обособени секции са подредени материалите, съобразно възрастовите особености на децата – за формиране на практически умения (откопчаване, закопчаване на копчета, токи, ципове; връзване на връзки; промушване; нанизване…); за развиване на логическото мислене, езиковите умения, познанията за природните науки, сетивните възприятия, музикалното и художественото изкуство. Всички те са индиректна подготовка на подрастващите за правилното и безболезнено вписване в света на възрастните.
