Снощи спеше Баба Марта в подземни палати на мекото си пухкаво легло. Но вън пекна слънце, духна топъл ветрец, една муха оживя, забръмча и кацна на Баба Марта на носа. Тя кихна и се пробуди.
– У-у, вече топличко станало, мухите се разбръмчали, пък аз още спя. Скоро ще ми дойдат на гости милите ми внуци Април и Май, пък аз нищо не съм приготвила. Не съм помела, не съм почистила.
И скокна Баба Марта, немита, невчесана, разшета се по земята да чисти и нарежда. Въздъхна тя и от нейната топла въздишка гората се очисти, опадоха мъртвите листа. А върбите от радост напъпиха. Стана й приятно, тя се засмя и от нейната усмивка земята се стопли. Тръгна тя от поляна на поляна и насади вредом: къде кукуряк, къде минзухар…
И отстъпи Баба Марта, спря се да погледа какво е направила. Гледа и нищо не харесва. Тя заскуба коси и заплака. Ден, два не може да се утеши. Ала се досети за внуците си, усмихна се, скокна и пак зашета. Колкото повече бърза Баба Марта, толкова повече не й спори работата. Тя се разсърди пак, зафуча, почна да кълне и заплака от яд…
Но ето че дойде щъркелът с пощта от пролетта.
– Бабо Марто, бабо Марто, писмо ти нося от внук ти, от Април.
Зарадва се старицата, грабна писмото и почва да го чете. Чете и се смее. Всяка буква – цветенце, точките и запетайките – пъстри буболечки.
Зачете го Баба Марта, чете и ту плаче, ту се смее.
И още недовършила писмото, ето ти го Април:
– Добър ден, бабо Марто!
– Добре дошъл, мили мой! – прегърна го усмихнато бабата. – Уморих се да те чакам. Ела поседни, пък аз да седна да си почина.