В салона на мъжкото училище предстои да се играе представлението “Многострадална Геновева”, чието съдържание не е познато на жителите на Бяла черква, но всеобщо оживление изпълва атмосферата в градчето. Всички си купуват билети. По-богатите жени подбират старателно своите тоалети. Оживените разговори се въртят около ролите на актьорите – Огнянов ще бъде графът, коварния Голос ще играе г-н Фратю, а Илия Любопитния – слугата Драко.
Почти всички жители на Бяла черква осигуряват по нещо за декорите на сцената – завеси, картини, канапе, огледало, пухови възгавнички и др. Вълнението достига дотам, че малко преди началото на представлението, чакащата публика си разменя по някоя остра реплика, а Дамянчо Григора запознава бея със съдържанието на драмата, като разказва историята за някакъв френски консул.
Непосредствено преди началото на представлението Хаджи Смион, Кириак Стефчов и случайно намиращият се в Бяла черква Каблешков се спречкват. Краткият словесен дуел приключва с уточнението на бъдещия апостол, че мероприятието е с благотворителна цел.
Зазвучава австрийският химн. Завесата се вдига и на сцената е Геновева с рожбата си в ръце, оплаква съдбата си. Плачещата в тъмницата Геновева въздейства силно върху публиката. След като я отвеждат в гората, при падането на завесата се чува ръкопляскане. Този акт е непознат за зрителите в Бяла черква и те неодобрително споглеждат вършитея.
Театърът продължава и през следващите действия публиката става все по-съпричастна със случващото се на сцената, по-чувствителните дори си поплакват, съчувствайки на нещастната героиня. Налага се Кака Гинка, която познава съдържанието на драмата, да ги успокоява. Разчувстваните зрители, гледайки лудуващия Голос на сцената, не вярват на думите на Кака Гинка. Напрежението дотолкова ги обзема, че някои от тях отправят силни укори към майката на актьора.
Последният акт от действието е в гората. На сцената Геновева е в пещерата и говори нежно на своето дете. Появата на графа разстройва публиката. Стефчов, който иска да злепостави актьорската игра на Огнянов, изсвирва. Родолюбиви българи извеждат нахалника навън и в залата отново настава тишина. Обзетата от вълнение публика се оживява. Бабичките, просълзени, съветват Генонве да се помири с мъжа си и да се приберат заедно вкъщи.
Пиеста приключва с щастлив край. На финала зазвучава нежна песен, разкриваща любовта между двамата съпрузи, но скоро тя се променя в бунтовническа – изпърво несигурно, а след това все по-настойчиво. Всички актьори пеят “Къде си вярна ти, любов народна”, а публиката им приглася. Беят, който не разбира нито дума от песента, пита Дамянчо григора за какво се пее. Съобразителният преводач успява да нагоди съдържанието по вкуса на бея, като го уверява, че това е любовна песен.
Представлението свършва. Всички се разотиват. Единствено Огнянов е притеснен заради бунтовническата песен, но Дамянчо Григора го успокоява, че за всичко се е погрижил. И макар на следващата сутрин онбашият да привиква Огнянов в конака, тъй като Кириак Стефчов е казал за бунтовническата песен, не се стига до неприятноти, понеже беят, който лично е присъствал на представлението, не е чул подобно нещо. На излизане от конака щастливият Огнянов си мисли колко скоро ще прозвучи много по-страшна песен, за която няма да е нужен преводач.
В. Иванова, ученичка в 6. клас