Никола Димов, 15-годишен
(есе)
Срещата със смъртта. Колко пъти съм виждала това ужасяващо и вледеняващо лице, набраздено сякаш от восъчните гримаси на погубените човешки съдби.
Още пеленаче бях, когато зърнах зловещата й физиономия в лето 1895-то. Не беше никак приятно. Имах интересен, но тежък живот. Трудно ми бе да взимам важни решения, но понякога колебанията и нерешителността ми биваха фатални. Участвах в Европейските войни. Оцелях по чудо или заради смелостта на храбрия войн с голямото сърце – Максим Соколов. Веднъж обаче останахме без патрони и нямахме голям избор. Трябваше да тръгнем на щикова атака, което бе равно на самоубийство. Двамата смело и решително напредвахме. Той ме държеше здраво, а аз се прицелвах точно в противника. Изминахме кратко, но съдбоносно разстояние. Този смелчага бе четири пъти ранен в гърдите, но обединението на България го крепеше и той достойно поваляше враговете си. По негови спомени – 240 души. Добър беше Господ и го запази след сраженията, че и след Втората европейска война. Мъжът живя до 80 години.
Да, вече с гласа си радвам публики и зрители, но преди… преди десетки години…, в разгара на силите си, аз мълчаливо стоях до гърба на своя приятел и изчаквах търпеливо скорострелната картечница да изпрати и последния си куршум. Сетне идваше моят ред. Обаждах се с някой друг патрон, и то за да запазя живота на едни и да сплаша враговете.
Не си спомням как точно по време на Втората световна война попаднах в ръцете на един чувствителен и поет по душа младеж, който неволята бе пратила да воюва редом със своите събратя. Очите му искряха панически в окопа, често страданието и нещастието го обземаха и само спотаените въздишки му даваха някакъв кураж. С времето ръката му спря да трепери и погледът му стана доста точен. Делата му бяха отличени с медал „За храброст“. Това го правеше щастлив и осмисляше дните му.
Разбира се, всяко нещо има и край. След войните аз се превърнах в стенен трофей, изпълнен със спомени и житейска мъдрост, който мълчаливо гледаше своя стареещ войник. Дните се редяха като броеница. Един ден той бързо ме сграбчи и се озовахме в Германия. Имал намерение да ме размени за друга пушка. Недоумявах. Бихме се рамо до рамо. Споделяхме всичко. Борехме се с живота и смъртта. А сега… Сега ме предаваше с лека ръка, заради какво …, заради друга пушка. Идваше ми да заплача, но на нас пушките ни е забранено. Изкривявал ни се мерника от сълзите. Събрах сили, защото друго не ми оставаше да сторя. И зачаках. Дълго напрегнато чакане.
Ето дойде и тя. Пушката Mausser 98 K, с която ме замениха. Нямах време да тъгувам, защото на излизане моят нов притежател бе убит. Грабнаха ме други ръце и се впиха в корпуса ми, а победоносният поглед направо ме стресна. За миг ми заприлича на някоя от гримасите на смъртта. Хиляди спомени ме заляха и се почувствах отпаднала и объркана. Чудех се на новия си приятел какво точно хареса в мен. Чудеха му се и другарите му, които го бяха дарили с много по-добра пушка от мен. Това чудене доведе дотам, че вечерта наново имах нови собственици, които ме разглеждаха съсредоточено и размишляваха за способностите ми.
Види се и в мирно време животът ми ме свързваше едновременно със смъртта и надеждата, с щастието и неволите, с изкушението и дълга, с греха и опрощението.
Замислям се за миналото, спомням си страшните картини, загубите на мои скъпи приятели и смели сърцати момчета, гледам към бъдещето, но най-важното е настоящето. Днес съм в ръцете на едно загрижено момче, което почиства всяка моя рана, възстановява исторически традициите на своите предци, а аз, аз като трофей реликва възкресявам историята в кратките словесни залпове.