Както е известно, Звукознайка е скъп гост в Детски център “Совичка”. Приятелството с нея е дългогодишно и благодарение на многобройните “Игри на глас”, които тя организира, много от нашите възпитаници сполучиха с призови места в литературните си начинания. Една сред първите вълнуващи изяви бе на Петър Николов с есето му “Моят Левски” през 2017 г.
Не помня колко време вятърът ме блъскаше. Прехвръкваше тук-там по някоя снежинка. От февруарския студ. Подхвана наново виелица. На път бях да замръзна, когато две треперещи ръце ме сграбчиха… Усетих, че някой ме гледа вторачено. Опомних се – в стаята бе някак топло, но мрачно. Крехкият пламък на прегарящата свещ долавяше бледо като восък лице.
Изтръпнах. Не разбирах какво беше станало. Къде е той, … къде е моят притежател ….? Къде е Левски? Кой четеше тайните, които криех?
Къде са сапфиреносините очи, … позлатената коса, … лъвският поглед, … спокойната ръка, която не пишеше, а рисуваше равни и красиви букви. Миловиден ставаше ликът му, когато редеше думите от любимите си песни. Захванеше ли комитетски работи, веждите леко се събираха на мъдрото му чело. Пишеше, смяташе, пак допълваше по нещо за харчовете: какви пушки, колко патрони, сабята, два дългогледа и компас… От тия комитетски сметки и дела нищо не разбирах, но той все думаше: Организация е нужна за всеобщата борба.
Пламваха очите му, когато заговори за свободата. Словото му ставаше пламенно и стигаше до всяко сърце. А как милееше само за познанието. Не жалеше грошове за букви за печатницата, за хартия за отпечатване на Устава, за абонамент на вестник „Свобода“. Истински божи син.
Такъв бе и когато опя най-добрия си приятел. Как трепереше ръката му, когато записа прощалните слова. Каква история беше само: най-добрият му приятел – Иван Капетан, беше паднал в ледените води на Черни Вит. Изнемощял от простудата и болестта, той молел своите да го убият, та да не се гаврят неверниците с тялото му. Но как да посегнеш на живота на брат си?
Тежки времена бяха …, Дяконе!