Рано-рано във зори,
удобно веч се настани
на диванчето любимо
за предаване значимо –
котаракът Рижо. Кой?
Рижо нашият герой.
Той е сиво котараче
с още мъничко мустаче.
Мър, мър, мър-р-каше на глас
серията нова следеше със захлас.
Но не щеш ли за беда –
гръм се чу и токът спря.
Мяууу. Защо? Защо сега?
Интересно тъкмо стана…
Рижо малко се разтъжи,
но идея нова го окръжи:
да довърши серията настояща –
съвсем по рижовски пламтяща.
И в миг със молив във ръка
понарисува Рижо във листа –
декори свои, маски, пелерини –
за нови театрални висини.
Редеше Рижо цар и лъв,
девойка нейде, цветен стрък…
Но силно тъй се умори,
че с театъра привърши.
Подсети се и за урока,
но вместваше се още в срока.
Мъррр. Какво да прави?
Всичко кат че ли забрави.
Конструктор ли да нареди?
Ил пъзел труден да сглоби?
Картинки ли да оцветява?
С играчки да се забавлява…
Обхвана го внезапно скука.
Ритмично по бюрото взе да чука.
Едно-две-тррри, едно-две-три.
Едно-две-тррри, едно-две-три.
Поунесен в този ритъм
Рижо мъркаше умислен.
Така му хрумна нова песен
и денят му стана интересен:
Пратила котана
малкото си коте
във кръжок да учи –
до, ре, ми, фа, сол, си, мяу –
пеене по ноти.
Тра-ла, тра-ла, тра-ла-ла
до, ре, ми, фа, сол, си, мяу.
Рижо веч изучи
трудната наука
и сега по ноти
до, ре, ми, фа, сол, ла, си –
мърка и мяука.
Трала-ла, тра-ла, тра-ла-ла
до, ре, ми, фа, сол, ла, си.
Та ето как белята днешна