Трети март е важна дата в паметта на всеки българин. За деня и историческото време, довело до него, е писано предостатъчно. В статията съм се опитала да изградя сърцевината за една различна презентация, късометражен филм или сценичен прочит на тема “Трети март в сърцата на българите”. Думите могат да се допълнят с вълнуващи кадри от историческото минало, да се вплетат в интересен филмов сюжет или да се поднесат сценично през ефира на училищното радио. Преплитайки легендарното с обективното, ви представям своя разказ за червено-белите символи в историята и за емоционалния контраст в историческата памет. Както белият цвят вещае красота и щастие, така и свободата на отечеството е свята и изпълнена с гордост. Както червеният цвят предвещава страдание, но и порив за живот, така и напоената българска земя с кръвта на загиналите български юнаци пази в наранената си гръд подвига на саможертвената им смърт в името на свободата.
***
– Чуваш ли плясъка на камшиците? … Северният вятър три дни удря вихрогоните коне… Разбра ли сега защо е тъй равно полето отсам Дунава? …
– Тук са препускали конете на нашите ханове. Рушили са преградите под нозете си, докато всичко се сринало под копитата им и земята станала равна като водата… Сега вятърът се блъска в железните им монолитни тела и разказва легенди от миналото – за повратностите на историческото време …, за мартеницата на България, изплетена от белите нишки на надеждата и червените нишки на пролятата саможертвена кръв пред олтара на отечеството.
– Чуваш ли ударите на ятагана? … Източните бури кършат клоните на Добруджанското деспотство … Узна ли сега защо е тъй черна земята ни?…
– 500 години друговерците са върлували и безчинствали по тези земи. Със сила са налагали ядната си власт, докато навсякъде настане черен мрак… Сега бурите срещат безмълвните свидетели на нечовешките страдания и вредом носят черната скръб по невинните жертви.
– Чуваш ли камбанения звън? … Южните мълнии раздират тъмното небе … Усети ли могъщието на манастирската светлина?…
– „Тамо вдън горите атонски високи“ мъждукало малко пламъче в една килия. То огрявало праведната ръка на монаха Паисий, побрал в(ъв) книжица новото житие на България. Светлината на ръкописа разсеяла робския мрак и възпламенила искрата на борбата за свобода… Сега мълниите чертаят знаците на паметта за българския род и език.
– Чуваш ли клепалото на неделното училище?… „Аз буквите познавам. Говорят те: “Доброто съществува!“ … Разбра ли сега духовната мощ на словото?…
– Историята добре помни имената на народните дейци, които се борили за църковна и политическа свобода. С малки изключения всички са били учители и главни фактори за широката просвета на народа, за въздигането на духа и националното съзнание у млади и стари. „Народните“ учители станали първите ярки изразители на народните болки… Сега вятърът дълбае в твърдините на просвещението заветните думи на всемирното познание.
– Чуваш ли гръмкото „Ура!“? „Три дни кат прохода бранят нашите дружини.“… Виждаш ли що значи свободата?
– Тежка била задачата на опълченците на Шипка. Там те с желязо, свинец и камъни свещенодействали безспирно поредни три денонощия при тежки мъки, неимоверни лишения и страшни тревоги. И всичко това правели без роптания, защото чувствали, че са настанали велики съдбовни дни, когато възкръснало повторно нравственото право на българския народ за свободно съществуване… Сега цяла България коленичи пред геройската им саможертва.
– Чуваш ли маршовите песни? … целокупна България върви към свещените паметни места на свободата … Убеди ли се в победата на справедливостта…
– Живеем в земята на Левски и Ботев, на Паисия и Константин Преславски. Потомци сме на Аспарух. Въздигни смирено челото си и виж своята единствена България, такава, каквато ни я завещаха апостолите на свободата, разкрий сърцето си и с елей помажи наранената ѝ душа, за да измиеш от лицето ѝ позора и да възвеличиш навеки името ѝ.