В стихотворението “Отечество любезно, как хубаво си ти!” поетът изразява своето възхищение от природните красоти на българската земя. Няма по-светла, по-красива и по-богата страна от България.Тук небето се синее, картините се менят постоянно:
Как твоите картини, меняват се омайни;
При всеки поглед нови, по-нови красоти.
Пъстротата и разнообразието на родината удивлява поета. От тучните нивя по равнините до снежните върхари на планинските гиганти – всичко това е неоценимо богатство, което омайва чужденците. Плодородна ни е земята. Тя ражда всичко, каквото човек пожелае.
Ти събираш в едно всички блага и дарове:
Хляб, свила, рози, нектар, цвят и плодове.
На изтока светлика, на юга аромата.
При умерения климат, който има България, тук ще срещнем южни плодове, съчетани с пейзажа на заснежените планини. Долините са пълни с трендафил, а горите – с хлад. Поетът възторжено пита:
Коя земя от тебе е по-пъстра, по-богата?
В първите две строфи Иван Вазов описва богатството на отечеството. В третата строфа той пита – тази земя не е ли “достойна за любов”? Кой може да я забрави без въздишка, да изостави равнодушно нейните картини? За да подчертае колко високо цени тази земя, поетът изпада в хиперболизъм, като казва:
В случай, че Бог би искал Едема да премести
И своя рай прекрасен при Емус да намести!
В четвъртата строфа възторженото чувство се заменя с укор. Поетът обвинява онези, които не оценяват красотата на родината. Наистина, преди Алеко Константинов да основе планинарството у нас – българинът нехайно се отнасял към прелестите на планините. Той не ги познавал, но често пъти е възвеличавал чужди красоти. Иван Вазов и Алеко Константинов със своето творчество подтикнаха българина към планинарство. Стихотворението “Отечество любезно, как хубаво си ти!” е написано през 1884 г. и е поместено в стихосбирката “Поля и гори”. Ето защо поетът не скрива болката си, когато вижда колко безразлични са хората към красотата на родината. Силен е неговият укор:
Ний живейме в тебе кат същи чужденци,
и твоя дивен вид ни не стряска, не привлича.
Дивите животни и крилатите певци по-добре познават планините, по-искрено се радват на техните хубости. А българинът се задоволява, че има “покривка и хляба” и не проявява никакъв интерес към красивата си родина, за да я обикне с цялата си душа:
И ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!
В първите три строфи чувството е възторжено. Поетът е възхитен от неземните красоти на българската земя. В последните две строфи чувството се променя – възторгът отстъпва на укора, насочен към онези българи, които се задоволяват с “нищожно съществувание”. Към затворените в тесните рамки на своите егоистични чувства хора, лишени от широките духовни интереси.
Целта на автора е да изтъкне красотата и богатството на българската земя и да подтикне народа към опазване на природата. Поетът се ръководи от мисълта, че земята се обиква, след като се опознае. Създаване у българина народностно чувство, че е син на такава богата земя, да обикне и високо цени всичко родно – ето основната идея на това стихотворение. За да подсили чувствата, поетът си служи с възклицания, епитети, художествени наречия, сравнения. Стилът е риторичен, а всяка строфа е ясно очертана и идейно свързана с цялото стихотворение.