Баладата “Неразделни”
Подобно на Вазовия дъб в град Банкя и Пенчо Славейков си има любимо дърво за отдих – вековния чинар в село Белащица, Пловдивско. Вдъхновен от народното поетично творчество и по-специално от народната песен “Изяснило се небето”, през 1896 г. той написва произведението, нашепнато му от дървото, и го публикува в сп. “Мисъл” с първоначалното заглавие “Калина”. След като го преработва, П. П. Славейков озаглавява творбата си “Неразделни” и я включва в сборника с балади и поеми “Епически песни”. Силната си популярност произведението дължи и на превръщането му в текст на песен.
В жанрово отношение “Неразделни” е лиро-епическа творба и носи белезите на баладата – има фантастичен сюжет, преживяванията и съдбите на героите са драматични, обстановката е тайнствена, финалът е трагичен.
Основна тема на творбата е силата на любовта, изразена в двукратно повтарящата се обощаваща сентенция (поанта): “За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла.” Като допълващи мотиви и проблеми са привлечени правото на личен избор, конфликтът между поколенията в патриархалното семейство, природата – пространство за вечен живот на любовта.
Композицията е построена на принципа разказ в разказа, като думите на лирическия говорител в началото и в края на баладата оформят композиционна рамка, ограждаща драматичната изповед на девойката. Творбата обединява две сюжетни линии – за пътника (лирическия говорител) и за съдбата на влюбените. Главните герои са Иво и Калина, чиито символни образи са двете дървета – явор и калина.
За постигане на идейните внушения П. П. Славейков си служи с богат художествен език: метафори (“мене грееше в сърцето”, “шепот сладък”), постоянни епитети (“ясно слънце”, “бели менци”, “кичест явор”), инверсии (“вейчици зелени”, “свят лъжовен”), символи – явор (сила и вярност), калина (нежност и невинност), белият цвят (чистота, нравственост), праг и бряг (граница между свое/чуждо, живот/смърт).
Баладата на Пенчо Славейков “Неразделни” разкрива силата на любовта, която надмогва всички обстоятелства. В противовес на враждебните патриархални разбирания Иво и Калина избират смъртта като възможност да бъдат заедно. Чрез изразните възможности на образния паралелизъм признанието на девойката пред случайния пътник звучи като изповед на чистата любов. Водена от своята безкористна обич към Иво, Калина проявява решителност и прави своя саможертвен избор в името на любовта. Внушението за неразделната любов между двамата млади е постигнато чрез повторението “сърце му”, “сърцето си”, което, подсилено с притежателност и определеност, се превръща в символен образ на споделената любов.