И днес скъп гост е Сладкодумка, която ще ни представи есето на Васил Трифонов за Хаджи Димитър.
Чувате ли ме? Ето тук в тази прозрачна кутия съм. Щастлив, че до мен е фотографията на моя верен приятел – Хаджи Димитър. Какво ли не преживяхме с него. Къде ли не бяхме заедно в ония страшни часове на черна скръб. Сам той ме наричаше своя дясна ръка, защото му помагах в битките с друговерците. Бяхме неразделни. Накъдето и да тръгнеше, първо на мен споделяше. Кога и как се сприятелихме вече не е толкова важно, достатъчно е, че живее в спомените ми. Помня го като голям юнак и първенец в дружината, с буен нрав, непокорен, но пък справедлив. Имаше тежък поглед и само с крайчето на окото караше човека срещу него да сведе глава. Умен беше Хаджи Димитър, като заговореше, хората го слушаха с притаен дъх.
Нали беше Хаджи – винаги така го наричаха, защото двегодишен посетил със семейството си Божи гроб, чуваше се гласът му, ала когато това не помагаше, намесвах се аз. Щом обаче моят глас проехти, всичко утихваше. Спомням си как неговият другар на име Георги Раковски го беше главил за знаменосец на чета, с която трябваше да премине в Българско и да свърши някаква работа в Търново. Бях нащрек да не сбъркам нещо и през цялото време гледах да не се разсейвам излишно. Но едва стигнали до уреченото място, нещо се случи и се върнахме назад в Румъния.
Почти всяко лято в продължение на три години заедно с друг негов довереник – Стефан Караджа, минавахме с чети Дунава и стигахме чак до Сливенския Балкан, откъдето родом беше верният ми приятел. Какви мили спомени имам оттогава. Винаги преди да се качим в гемията и да минем през реката войводата се кълнеше в мен, че колкото и малко да сме, за поробеното отечество сме тръгнали, че е дошло време да покажем на света как се умира за България. Сякаш и сега дочувам пламенния му глас да зове четниците към унищожение на мъчителствата и угнетенията на бедния български народ.
До последния му дъх го помня такъв борбен и решителен. Когато акостирахме на българския бряг в местността Янково гърло край свищовското селце Вардим, усещах напрежение. Осъзнавах сериозността на задачата, пред която бяхме изправени. Осъзнаваше я и моят скъп приятел. Показа се юнак и този път, но такава му била орисията – да пожертва себе си в името на свободата. Оказа се, че от самото начало четата била забелязана от турски патрул и след нея е била изпратена потеря. Това разбрах много след това, когато попаднах в дома на Селим чауша, откъдето времето ме покри с пурпура на забравата до момента, в който две чисти ръце ме положиха в тази прозрачна витрина до фотографията на моя войвода. За малко да заплача от щастие, но на нас – пищовите, не ни е позволено.
Радвам се, че съм отново с верния си приятел, за когото легенди се носят и който до ден-днешен живее в паметта на всички българи.