Родно място – разказ

Тази сутрин Георги рано се събуди. Отиде тихо до батко си и леко го побутна по рамото.

– Спиш ли? Слънцето вече се показа.

Благо се размърда изпод завивката, стана и чевръсто се облече.

– Честит имен ден!

– Благодаря ти, Гого! И тази година ме изпревари, пак стана преди мене. Да слезем при баба, че сигурно ни чака. Снощи дядо спомена, че ще ходим далеч да берем коприва за благовската чорбица.

Баба Цвята тъкмо вадеше от фурната ароматните курабийки, когато децата влязоха в стаята. Дядо Стоян разлистваше бавно и внимателно една пожълтяла книга, като да търсеше нещо специално в нея и не забеляза кога момчетата го наобиколиха.

– Добро утро, бабо! Добро утро, дядо!

– Добро утро, деца! Да си ни жив и здрав, Благо!

– Елате да хапнете, да съберете сили, че ще ви водя до хижа Соколна. Наумил съм да ви покажа нещо важно.

Вече привършваха със закуската, когато плътният глас на дядо Стоян ги подкани:

– Готови ли сте? Я, какво хубаво време се задало. Слънцето как се усмихнало!

Децата тутакси се озоваха до портата, носеха със себе си ранички и малки тояжки. Сбогуваха се с Шаро и бодро закрачиха. Излязоха от селото, завиха по тесния черен път, минаха по малкия мост над реката и поеха по равния наклон на подбалканския Друм.

– Какви са тия струпани камъни, дядо? – попита учудено Георги.

– Тези ли? – въздъхна старецът. – Останки от воденица. Когато бях на вашите години, идвахме тук с тате да купуваме брашно. Имаше три воденици и хората от съседните села идваха да си мелят житото. От водениците само тази напомня, че някога е кипял живот и на това място…

– Пази се, Гого, да не те полази някое гущерче, излязло на припек край камънака!

– Виждате ли, деца, онзи рид – ей там, дето пътят се разклонява? Зад него реката е проправила проход – Желязна врата, който води към Севлиево. Още древните траки са знаели за него, а римляните са оформили с речни камъни по-широк път, по който са пренасяли стоките си или пък тайно са преминавали с войската си балкана.

– Разкажи ни, дядо, повече за траките!

– Разбира се, че нали заради тях сме тук! Тръгнали сме да ви покажа Долината на тракийските царе. Да стъпите и вие върху пътеките на историята. На Благовещение поставяме началото, а на Гергьовден – ще приключим, като посетим столицата на Одриското царство. Нося в раницата си и две малки корабчета – по едно за всекиго, които ще пуснем в реката да плават към руините на Севтополис…

– Да вървим тогава! Да не губим време! – ободриха се децата.

Момчетата тръгнаха, водени от детското си любопитство. Неусетно почти прекосиха малката дъбова горичка, която ги отведе право на Момината поляна. Встрани от тях остана стръмният дол на Чукур дере, чиито сънливи склонове се разбуждаха от оттичащата се снежна вода. Тук-там се чуваше равномерното тракане на някой кълвач.

– Виж, дядо, къща…

– На козичките! – засмя се дядо Стоян. – Малко по-нагоре от тази зимна кошара се намира мястото, от където ще пуснете своите корабчета. Но най-напред ще си направим кратка почивка, като посадим ето тези две кайсиеви костилки…

– За малко да забравя! Баба вчера ми каза, че на Благовещение е хубаво да се посади дърво, за да ражда много сладки плодове. – възкликна Гого.

– Тези големите дървета, – погали го по косата дядо Стоян, – до които ще засеем и вашите костилки, са на баща ви. Когато той беше дете, двамата с него минахме по същия този път, опознавайки миналото и красотата на нашия край. И именно тук, при разрушената каменна крепост, посадихме плодните дръвчета.

Момчетата грижовно заровиха малките костилки в рохкавата кафеникава пръст. Поляха ги обилно с вода и оградиха с камъчета около тях.

– Дано и нашите станат като татковите! – помоли се Благо.

Топлият пролетен ветрец играеше със зелените треви. Малката дружина запъпли по склона, след което продължи по леко полегатата поляна.

– Какво се чува, дядо? – ослуша се Георги.

– Шумът на водата. – отговори му старецът. – Зад хълма са Асенските чешми. Там ще си напълним бутилките и ще ви покажа къде в реката ще пуснем дървените корабчета. Почти сме на границата между землищата на селата Асен и Скобелево. Ако я бяхме минали преди сто години, щяха да ни заловят.

– Как така ще ни заловят? – развесели се Благо.

– Някога, преди много време, – продължи дядо Стоян – красив момък от нашето село си харесал мома от село Асен, но родителите им не разрешавали да се вземат. Те тайно се оженили и избягали далеч в Добруджа. Оттогава селяните поставили граница между земите си – тук при този брод на реката, и строго я пазели. Но това са стари работи. Дайте сега да видим кое корабче къде ще отплава.

Децата това и чакаха. Бързо доближиха брега, коленичиха и пуснаха двете корабчета. Не щеш ли течението от прииждащата снежна вода ги грабна и ги понесе надолу.

– Загубихме ги! – проплака Гого.

– Не се натъжавай! – утешаваше го батко му.

– Да вървим, момчета! Почти стигнахме хижата. Корабчетата не ги мислете. Те си знаят пътя. Други ще ви направя. Жалко само, че в бързината не успяхте да прочетете скритите в тях писма в бутилка, с които исках да ви изненадам.

– Съжаляваме, дядо! Реката ни ги взе. – каза Благо.

Тримата заслизаха надолу по поляната край широколистната гора. После бавно изкачиха склона на хижа Соколна, който грееше от многобройните жълтурчета, разтворили чашките си сред тревата като малки свещици.

– Ето на, стигнахме. Вижте само каква гледка се открива долу в равнината – Долината на тракийските царе. Там са били селищата и стопанствата им, а малките хълмчета из нея са надгробни могили, където са погребвали своите покойници. Представяте ли си, градовете им били устроени с крепостни стени, канализация и водохранилища, а за съхраняване на зърното и месото траките прилагали специални методи… От древните има много още какво да учим…

Ами Панагюрското съкровище? Нали и то е тракийско? – попита Гого.

– То е образец за майсторство. – допълни Благо.

Децата дълго разговаряха с дядо си, омагьосани от панорамната картина. Искаха да разберат как траките са живеели преди толкова столетия без ток, без хладилник или телевизия. Пътьом към село все още задаваха нови и нови въпроси. Някъде в късния следобед се прибраха вкъщи. Шаро ги посрещна с приятелски лай, а баба Цвята им бе приготвила вкусен рибник и погача. Гого изтича вътре.

– Заповядай, бабо, лапада и копривата, които набрахме!

А веднага след него се обади и Благо:

– Ето и едно жълтурче от мен да краси празничната ни трапеза!

Вечерта мина вълнуващо. На сутринта се подготвиха да си тръгват. Разбраха се за Гергьовден пак да дойдат на село и да довършат започнатата разходка в Тракийското царство.

Когато наближи уреченият ден, дядо Стоян отиде да ги вземе. Момчетата нямаха търпение да посетят Казанлък. Не бяха ходили никога там, искаха да видят тракийската гробница, стенописите, столицата на Одриското царство, да разберат защо Севт ІІІ е избрал това място за своя столица. Разказът започна още в колата. Старецът обясняваше как под водите на язовир Копринка се крият развалините на древния град Севтополис, но тъй като водата все още не е придошла, може да се видят част от каменните стени.

– Дядо, язовирът е огромен! – възкликна Гого. – Истинско море, а под него има цял град.

– Елате насам да ви покажа къде са били градските порти. – обясняваше дядо Стоян.

Изведнъж Гого радостно извика:

– Вижте! Там, в пясъка! Дървено корабче!

Децата бързо изтичаха до мястото. Изчистиха корабчето и каква изненада – същото, което преди време пуснаха в реката при Асенските чешми.

– Как е дошло? – недоумяваше Благо. – О, нямам търпение да видя какво пише в тайното ти писмо, дядо!

Старецът се смееше като малко дете. Водите на Тунджа си бяха свършили работата.

– Може ли аз да прочета? – препираше Гого.  Но вместо да чете, започна да си тананика тихо.

– Коя е песента? – нетърпеливо попита Благо.

– Не е песен, а стихотворение от Вазов. – поправи го Гого.

Гдето ази и да ида

все се иска мен

пак селото си да видя

гдето съм роден.

Дядо Стоян слушаше звънкия глас на детето, гледаше ту единия, ту другия си внук. Погледна към небето, обърна се към развалините. Една малка сълза се стече по бузата му. Щастлив бе, че подари безценен спомен на своите малки именици – запозна ги с Розовата долина и Тунджа. Той знаеше, че Благо и Георги няма да забравят корените си.

Слънцето бавно се спускаше на запад и копринената вода над тракийския град грейна в златистите нюанси на отминалите царски времена.

Автор: Петър Трифонов, месец май 2018 г.