Речта на човек издава черти от характера му, смятат британски психолози. Докато водим диалог, можем да разгадаем що за особа е нашият събеседник. Така например – ако в изказа преобладават изрази като: „чудна работа”, „не вярвам”, „не мисля”, „озадачен съм” човекът отсреща със сигурност преиначава или омаловажава неща и думи. С неговата престореност е противопоказно  да се проявява доверие.

Ако ли пък вниманието му е изцяло насочено към теб и те залива с комплименти за щяло и нещяло, значи негово величество ласкателят е насреща ти и очаквай всичко около теб и с теб да е „чудесно” и „прекрасно”.

Не позволявай празнодумството на празнодумеца да те повлича в бързея  на безкрайното румолене на необмислени и несвързани неща. Що за човек ще е този , който ти съобщава:”Вчера имах главобол” и веднага след това  те пита „Днес какъв ден е?”…

Някои хора пък смятат, че трябва да осведомяват целия свят с всяка своя мисъл или постъпка, с всяка своя болка или радост. Прекъсват те с едно: ”Добре, че ме подсети…” или пък „Помни да не забравиш какво искаше да кажеш…” и пак се гмуркат в словопотока на речта си. Със сигурност ще си докараш нервен корем ако ти се налага да обядваш в компанията на  бъбривците.

Други вместо поздрав при среща грейват в усмивка и питат: ”Откъде идваш?”, „Нещо ново да кажеш?”. Угощават те с някоя и друга пикантна новинка, а за довиждане молят „на никого да не разправяш нищо”, просто защото вече са го разтръбили из целия град.Това е от любимите занимания на  сплетника.

Има и такива люде, които не знаят кога какво да направят. Върху лицето ти може да е изписана страхо-о-тна умора, а те дружелюбно да те канят ли канят на разходка. Или пък ще дойдат да ти споделят нещо, точно когато си най-зает. Нетактичните хора често ревностно „помагат” в такива моменти, в които абсолютно никой не ги е викал за помощ.

Малко по-различо е, когато зажужи покрай ушите ни: „Ама моля ти се…”, „Имай ми доверие…”. Сами виждаме – не му е по силите на човека да стори обещаното, ама той от престараване всякакви граници преминава и добронамерената му неумереност го превръща само в словоохотлив  помощник.

Как ли би се чувствал човек, ако някой гръмогласно го запоздравява от 10-на метра и докато се доближи не му спират устата да го превъзнася колко е изключителен и специален. Със сигурност към вас върви угодникът и е напълно възможно да ви причини неудобство.

Злепоставянето е специалитетът пък на арогантния. Колко е щастлив само, когато си прави шеги за сметка на другите. Пазете се от нахалното му и обидно шегобийство.

Като бездомно куче ще чуете да ругае високо с прегракнало гърло пък наглият.   Речникът му е неприлично цветист. А и самото му поведение е доста непристойно. Скандалът и кавгата са  въздухът и водата за него.

Вероятно срещу вас стои безочливият, ако установите на няколко пъти в процеса на разговор незачитане на вашето мнение, дори и най-правдивото от правотата и най-доводното из доводите  да изтъквате. В  недостойната облага е вперил поглед той и като магаре на баир  се пъне.

Ако по време на разговор усетите недружелюбност и напрежение в общуването от другата страна, значи си имате работа с темерута. Запиташ го: ”Къде е еди-кой си?”. Отвръща ти: „Остави ме на мира.” Поздравиш го. Мълчи си. Сякаш да не те е видял. Такива хора не търпят дълго време ничия компания. А пък се препотяваш сто пъти дорде го накараш да ти сподели нещо –  и то я с успех, я–не. И  това сякаш е по-добрият вариант от този например да си възпитан и учтив спрямо събеседника си, а той неспирно да ти мърмори „кой знае…”, „значи така…”, ”да, ама…”. Това вече е гласът на черногледеца – да изразява без основание недоволство от всичко и от всеки. Поне не се върти по три пъти при появата на черна котка или да си преплюва в пазвата от уплаха, както прави суеверния, че съвсем ще му дотегне на човек от общуването с черногледия.

Въпрос на „чест” е събеседването със суетния, който се движи само по избрани места и демонстрира колко е представителен във всяко отношение. Не може всеки току-така да говори с него. Само хора от ранг и клас.

Поне можем да се посмеем, ако вече не сме се отегчили, с бляновете на самохвалеца. Стига да разполагаме с достатъчно време, за да се запознаем с неговите въображаеми успехи и богатства.

Е –  има ли тогава смисъл да изпращаме, пък било и  по ума, и  да срещаме по дрехите някой, ако вече сме го чули и разбрали що за особа е?!…