Най-голямото богатство – семейството

Васил Трифонов, 11-годишен

есе

Събуди ме притесненото жужене на пчела. Странно, защото предния ден играхме в снега с приятелите ми. Посегнах да си взема пантофите, но силна болка ме спря. Дръпнах нетърпеливо завивката и … кракът ми беше гипсиран …  Какво е станало? Как? Защо…? Белотата на стените, ароматът на лекарства и угрижените гласове наблизо ми подсказаха къде съм. Болката се усилваше, а с нея … и моята самота. Къде са мама и тате сега? Ще дойдат ли? Защо се бавят? Опитах да се обърна на другата страна, но не успях. В стаята стана някак сумрачно и студено, много студено. Усещах, че целият треперех. От страх ли? О не, едва ли, та аз съм шампион по карате – гордостта на цялото семейство.

Огледах помещението с надежда, че може би в някой ъгъл ще видя някого, ала единствената компания на боричкащите се в главата ми мисли, бе малката трикрака масичка и нахвърляните отгоре ѝ хартиени пликове. Посегнах отново към пантофите. Исках да разбера какво правя тук, защо съм сам, къде съм? Полагах усилия да изправя тялото си, но се строполих… Едва-едва се наместих в леглото не само с наранен крак, но и с рана в сърцето. Бях объркан, очите ми шареха из празната стая, главата ми кроеше всякакви планове за бягство от самотата. Щеше ми се да не падам духом, ала обзелата ме безпомощност надделя. Натъжих се. В този момент единственото нещо, за което копнеех, е да съм при семейството си. Исках да се сгуша в прегръдката на мама и тате… Но бях … сам.

Отпуснах се. Исках да заспя та поне в съня си да ги прегърна. И точно в този момент неуморната пчела зажужа по-силно, като да викаше някого, който беше надалеч и не я чуваше. Искаше ми се да ѝ помогна, но аз самият имах нужда от помощ. Притворих очи, за да разсея тъгата си. Появи ми се малкото непознато момче от нелепата ни среща преди време. Беше мръсно, с окъсани дрехи и гладно. Молещият му поглед ме трогна: „Нямам си никого, имам нужда от залък хляб!“. 

Какво огорчение. Чувствах се сега досущ като него – една нищожна прашинка, загубена в самотата. Болката, страданието и нещастието притиснаха въображението ми. Стана ми страшно от мисълта без семейство. Не знаех защо съм тук, нямах представа колко време е минало, но всичко в мен бе готово да даде и малкото, което имам, за да бъда отново със семейството си. Нуждая се от топлината му, която е безценният мехлем на всичките ми рани. Нуждая се от милите думи на мама, от куража на тате, от съветите на баба, от шегите на дядо…

А колко други деца страдат в този момент някъде по света… Само като си го помисля, ми се доплаква. Безлични, безпътни, безпомощни … насред жестоката реалност… Потъвах все по-дълбоко в схватките на отчайващата безтегловност. Нямах сили да мисля дори, а ми предстоеше среща полуфинал на Европейското по карате. Нищо не помагаше. Нищо… Изгубих сякаш и желанието да се боря. Пусто и празно стана в мен, досущ като в стаята, в която се намирах. Какво съм аз без своето семейство? Едно нищожество, едно присвито в болката си същество, което е глухо за щастието и сляпо за красотата. Дали ще има кой да ме намери сега,  когато съм изгубен? А колко малко ми е нужно! Колко малко – да съм със своето семейство!